село Крушаре
Област Сливен

Пуснало дълбоки корени до Тунджа и разперило гиздави къщи, Крушаре заема един от живописните ръкави на древната река. Типично равнинно село от полупръснат вид  то наброява 2200 жители.  Крушарското землище обхваща част от прочутото Сливенско поле. Погледнато от високо, то наподобява крушов лист (сякаш за да потвърди наименованието на селото). Надморската му височина е 142 м. От запад на изток преминава река Тунджа, наричана в древността Тонзос на името на тракийския бог на реките.  Равният терен е причина коритото и да се мени през вековете, да лъкатуши и на няколко места около селото да образува красиви островчета (ади). Тунджа е незаменимо естествено богатство за крушарци. Без преувеличение може да се каже, че тя е привлякла преди три века точно в този район да се премести Крушаре. Наличието на неизчерпаем воден източник и близки подпочвени води кара населението от далечни времена да напоява обработваемата земя, да отглежда почти всички видове влаголюбиви  и топлолюбиви растения, да получава високи добиви от зърнените и техническите култури. Почвите са алувиални (наносни, утаени), предимно черноземни и канелени. На североизток върхът на крушовият лист се заема от нисък хълм, наричан от старите крушарци Гючменски баир, последна гънка от най – източните склонове на Средна гора. Говедовъдството е стар поминък на населението. В „Пътувания по България“ К. Иречек пише: „Тъкмо един час от Ямбол се минава по дървен мост пак през Тунджа. В не дълбоката вода под моста множество черни, лениво преживящи биволи, повечето от които само главата си подаваха на повърхността, а до тях на един малък остров почиваше стадо бели волове.“

Земите на днешно Крушаре са били обитавани от човека още в дълбока древност. Разпрострели се върху обширна равнинна част от плодородната Тунджанска долина, те са привличали първобитните хора с характерната за района оптимална природна среда – благоприятен микроклимат, неизчерпаеми водоизточници  буйна гориста растителност и тучни ливади. Най – ранните човешки следи тук датират от преди последната четвърт на ІІІ – то хилядолетие преди н.е., т.е. от преди ранния период на бронзовата епоха (2 750 – 1 900 година преди н.е.). От археологическите проучвания се вижда , че тогавашните човешки племена живели в селищните могили около поречието на Тунджа и в близост до водни извори, езера, блата и в подножието на гористи хълмове и т.н.

През 2008 и 2009 г. беше проучен некропол, състоящ се от три могили, разположен на около 2 км северно от село Крушаре. Тъй като обектите нямаха местно наименование, екипът воден от Георги Китов и Диана Димитрова ги нарече по свое усмотрение от запад на изток – Китова, Станимирова и Якимова.

Якимова могила е най-източната. В нея е бил погребан висш тракийски аристократ/цар заедно с гробните дарове. Златен нагръдник и златен пръстен-печат идентифицират погребания индивид като тракийски цар. Златният нагръдник, който е рядкост в тракийските погребения, е белег за царски ранг на погребания.

Златният пръстен-печат с форма на скарабоид от рядък вид ахат – светложълт полупрозрачен карнеол, има прецизно изображение на свирещ на лира музикант с венец на главата. Сред останалите гробни дарове се открояват голяма сребърна фиала (чаша), сребърен киликс (чаша с две дръжки), сребърна каничка, бронзово ойнохое (каничка с листовидно устие), биметална броня от бронз и желязо, бронзов поданиптер (леген) бронзова хидрия (голяма кана за вода с три дръжки), бронзов начелник за конска амуниция, три силно фрагментирани в момента на откриването глинени чернофигурни лекита с мрежест орнамент и бръшлянови листа. По всяка вероятност, съдейки по гробните дарове, погребаният индивид е цар от династията на Одрисите от средата на V в. пр. Хр., който ще остане анонимен за нас.

obr.3

В средната – Станимирова могила, не беше открито погребение. В нея са били направени 13 ритуални ями, свързани с огъня, който се явява проекция на Слънцето на земята, две ритуални огнища и една пещ. Оскъдните керамични фрагменти, открити от екипа по време на проучването, не позволяват датирането на могилата. Не може да се каже и дали тази могила има връзка с останалите две или е била самостоятелно свещено място, почитано от древните.

В Китова могила, която беше проучена след смъртта на д-р Китов, е било извършено погребение на тракийска аристократка от римската епоха. Погребаната е положена с всичките си златни накити – огърлица с висулка лунула, две златни обици, две златни и четири сребърни гривни, златна закопчалка към друг предмет, три златни пръстена, два от които с геми с изображение на богинята Деметра в профил и права, две златни пластини с женски глави. Специално за ритуала е бил изработен златен венец от ромбоидни листа, които са били предварително съзнателно намачкани и поставени в областта между таза и стъпалата. До лявата й длан е поставена кожена кесийка с 5 монети – сребърни републикански денари и една на император Август. В долната й челюст беше открита друга сребърна монета, имаща функцията на Харонов обол. Сред останалите гробни дарове се открояват бронзов канделабър (свещник) и лампа към него, бронзови кани и леген, стъклени лакримарии (съдове за събиране сълзите на оплаквачите), глинени балсамарии (съдове за благовонни масла), както и други по-дребни предмети, свързани с женския тоалет. Костите на погребания индивид бяха дадени за изследване в Института по експериментална морфология и антропология при БАН, където се установи, че принадлежат на млада жена между 18 и 20 години, която вероятно е била и майка. Като цяло датировката на гроба е през втората четвърт на II в. Става въпрос за знатна тракийка с много висок социален статус, тъй като й се полага венец при преминаването й в Отвъд.

11  IMG_2945  obr.7

 

 

 

 

 

Едновременно с погребението са били спазени и тракийските ритуали, които го съпътстват. Това е известният от изворите симпозиум (съвместно пиене и ядене), който траките са практикували, когато са изпращали своите мъртви. В непосредствена близост до гроба бяха открити две тризни (ритуални площадки) с множество строшени глинени и малко количество стъклени съдове. От фрагменти с по-особена украса беше възстановен глинен ритон с форма на почиващ овен.

Споменът за тракийската аристократка е запазен дълго време, защото около 30-50 години по-късно над гроба в могилата е поставена мраморна правоъгълна плочка. Върху образното й поле са представени две женски фигури, вероятно майка с дъщеря. По-високата е поставила ръка върху главата на другата фигура като да я благославя. Тази иконография потвърждава предположението, че погребаната е била и майка.

Obr.8

Изглежда Тунджа ще е успокоила своя бяг из вековните и непристъпни гори, защото между старите селища  – крепости Сливен (Савуленти, Истлифност) и Ямбол ( Диамполис, Алексиополис) започнали на пътуват кервани от стока, дървесина, земеделски сечива и др., които ги пренасяли през пълноводната река не без помощта на лодкари (ладияри), придошли от околните селища и намерили отлични условия за живот. Тези първи жители ще са положили основите на старото селище „Юрта”. Местността „Юрта” е била твърде удобно за изграждане на жилища от плет и глина. Оградено от гъста гориста растителност, Юрта представлявало типично среднобългарско селище, разположено непосредствено до р.Тунджа.

От този период са намерените при риголване на местността Дренчова курия през 1962, колективна находка на византийски монети. Особеното при тази находка е, че тя съдържа монети с образите на Мануил І Комнин (1143 – 1180), които са близо пет пъти в повече от тези на  Андроник І Комнин, защото са били сечени по – рано и пуснати по – рано в оборот. А както знаем, годината на изкачването на Андроник І Комнин на византийския престол е 1183. Това означава, че неговите монети още не са били получили широко разпространение сред населението, поради което е и малък техният брой в находката. Следователно заравянето на монетите в м.Дренчова курия ще е станало някъде в средата или втората половина на 80-те години на ХІІ век. Към периода на византийското владичество бихме могли да отнесем още един средновековен експонат – сребърния наушник, намерен към 1955 г. до Стария дъб (миша) от Йордан  Ив. Пейчев, който копаел нивата си в местността до могилите. Орнаментите на този женски накит били позлатени, а изработката се отличава с голяма прецизност, финес и красота – особено сребърните топчета и сребърните филигранни нишки. Посочените експонати имат изключителна стойност за историята на с.Крушаре, защото по безспорен начин говорят, че именно тук през Средновековието са живели нашите далечни предци. Близо 900 години Юрта е служило като надеждно жилище в мирни години и люта бран.

След падането на България под османско робство селището е продължило да съществува. Според Симеон Табаков и неговата „Опит за историята на град Сливен” в Сливенска околия някъде в края на ХVІІ век и началото на ХVІІІ век били образувани 19 села, „заправени върху землища, които по – рано били чисто български” и назовани с турски имена. С други думи старобългарската селищна система южно от Сливен и покрай Тунджа се запазва. Основание да твърдим това черпим от един турски писмен източник (ДЕФТЕРЪТ) от 1610 година, намиращ се в Националната библиотека „Свети Свети Кирил и Методий” – София, отдел „ориенталски”. По същество ДЕФТЕРЪТ (сметководна книга)  от 1610 година за събиране на допълнителен военен данък „Нузул” от селата в Сливенска, Ямболска, Карнобатска и други каази, е най – стария писмен документ, в който за пръв път срещаме по – новото (турското) наименование на селото (до 193…) – АРТУКЛАР. Този документ съдържа, изключително ценни сведения за 18 села в Сливенската кааза, т.е. за цяла поселищна система, която е съществувала векове наред преди това, навярно от времето на Първата или Втората българска държава. И продължава да съществува днес. Турският писмен документ от 1610 година ни убеждава, че село Артуклар е съществувало дълго преди тази дата, че е било неразделна част от една заварена старобългарска поселищна система, която турската власт с малки изключения запазила през петте века на своето господство.  Много по – късно при идването на кримските  татари вече в някои селища били настанени и мюсюлмански семейства, каквито данни намираме близо 250 години след това в списъка на френския географ и пътешественик д-р Поайе.

За наименованието на село Артуклар според  Д-р С. Табаков има три версии: първата, че произлиза от думата „артък” = излишък, от там артисали (мн.ч.), излишни хора; втората, че землището, разположено на средата между Сливен и Ямбол се наричало „орта”, съответно „ортаери, Артаклари”; и третата – от думата „ортак” – съдружник, мн.ч. „ортаклар, Артаклари”. И трите версии след изнамирането на дефтера от 1610 година отпадат като недостатъчно аргументирани, още повече, че при тълкуването са били използвани думи от съвременния турски език. Вместо тях по – убедително звучат следните три варианта: първият – думата „артуклар” е старотурска и покрай няколкото значения съдържа и това „зад река (планина, гора и пр.)”. От това би следвало да приемем, че по време на падането си под османско робство село Артуклар е влизало в обсега на Ямболски катепаникион (околия), откъдето и османската власт го преименувала в Артуклар, т.е. село зад реката (погледнато откъм Ямбол), или село зад Гючменският хълм, погледнато откъм Сливен; вторият – думата”артуклар” може да се преме, че произлиза от тюркското лично име Артук, което ще рече, че Артуклар се равнява на „хора, селяни на Артук (бей)” примерно; третият – основава се на хипотезата за изчезнало тракийско племе АРТАКИ, обитавало някога северните склонове на Стара планина, но било разбито и пръснато из тракийските земи.  Откритите находки през 2008 и 2009г. говорят за съществуването на тракийско селище (през бронзовата епоха) от открит, неукрепен тип, образувано от немалък клон на разбитото племе АРТАКИ. Открития, неукрепен тип селища били обозначавани с наставката „пара” , съответно и Артакпара, което османците пригодили към своя език, като се получило Артаклара, Артаклари.

Село Артаклари в извън турски писмен извор срещаме за пръв път в записките на руския поручик Енехолм. През лятото на 1829 година в качеството си на офицер от щаба на армията на Дибич Забалкански той посетил село „Артеклар”. При похода на руската армия за Одрин авангардните части се натъкнали на гъста и буйна гора около с.Артаклари, та се наложило да правят просека, за да отворят място на артилерията да мине през понтонния мост „близо до с.Артикай”.

Най – ценни данни за с.Артаклари намираме в труда на френския географ и пътешественик д – р С. Ф. Поайе, до Френското географско дружество той прави подробно описание на Сливенска околия. За нас представлява изключителен интерес справката, която съдържа наименованията на 39 общини и колиби в състава на Сливенска околия, в.ч. данни за броя на българските, турските и други семейства. За с.Артаклари е отбелязано, че има 50 /петдесет/ български семейства и нито едно турско. Като сравняваме броя на българските семейства с тези от съседните села – Демирджилий, Аладаглий, Турсунлий, Чокоба, Глуфишево – установяваме, че с.Артаклари е по – голямо от тях, че е чисто българско селище, което явно се е ползвало с някакви привилегии пред турската власт. До Освобождението /1977 – 1978 г./ в него се били заселили 3 – 4 турски семейства, които след това се върнали в Турция, като е останал собственикът на чифлик, западно от селото, Ахмед ага.

За хайдути от с.Артаклари се говори и в преданията, в легендите. В местността Дренчова кория, например, където неведнъж е действал Индже войвода, своя дружина събирал и артакларския му побратим Демир. В района на Крушарското землище се подвизавал още Мануш войвода, Христо войвода /1730 – 1812г./ Арнаут Пеньо, Трифон войвода /от с.Бургуджий, воювал между Сливен и Ямбол/, Иванчо, Митьо и Желез войвода от с.Черкишлий, Злати войвода – Кокарчоолу, който изчаквал турската поща от Сливен за Одрин и Цариград /1775 – 1810 г./

Хайдушкото движение в Сливенския край къде повече, къде по – малко внасяло респект у поробителя. С повече данни за хайдутуването на сливенския войвода Панайот Хитов в Крушарското землище разполагаме от самия него, който неведнъж се е възхищавал от гората край Тунджа. „А по река Тунджа имаше такваз гора! От Ямбол до село Артаклер беше все гъста гора, дето можеше человек да се изгуби!”. В пътните му бележки другаде четем: „Да ви разкажа сега и за ония местности, които се намират до това място, т.е. за Тракийското поле и за бреговете на река Тунджа. Величествена е тая река, прекрасна е тая местност, честити са тамошните жители. По главните села, които се намират по бреговете на Тунджа, са следующите: първо, Артакларе, което лежи на твърде живописна местност и при което съществува при Тунджа мост….. Хайдушката чета на прочутия сливенски войвода разширила своя обсег на действие особено след Кримската война /1853 – 1856г./, като е бранила от нападения на разни татарски и черкезки шайки, придошли в Сливенско и Ямболско. В нея се е подвизавал и артъклареца Слав Иванов Славов.

Като най – масова и изключително полезна  форма на бунт, можем да считаме преселването на Старо Артаклари в трудно достъпната и обкръжена с буйна гора местност Глоджака. Наистина да предприемеш такава съдбоносна стъпка под угрозата на непоправима стопанска разруха – и то организирано, без изключение, против волята на осмаските владетели! – като издържиш на много лишения и тревоги, трябва да си страшно упорит, решен на всичко, но да осигуриш прехраната и сносни бъднини на децата си, спокойствие за старците, глътка свободен въздух за себе си. Макар това да коства неописуемо напрежение и къртовски труд със суровата природа – отводняване на терена, насипване на неизчислимо количество пръст десетилетия наред, прочистване на речната и горската растителност, строеж на диги, тераси и пътища, строга хигиена, за да не пламне епидемия и т.н и т.н. Но тези изпитания са били хиляди пъти за предпочитане пред вековното безропотно превиване на гръб пред господстващите мюсюлмани. „Причини за преселването са били – пояснява в кратката история за с.Крушаре вече 90 – годишният дядо Демир Колев Стайков – Фелшера /починал през 19…………./, авторитетен и образован за времето си артакларец, – постоянното спохождане на турци. Минавайки от Сливен за Ямбол и обратно, искали от жителите на селото храна за себе си и за добитъка си, с което много ги изтормозвали”.

От историографът на Сливен д-р Симеон Табаков научаваме: „Русите не са дошли отведнаж в града, а първом с един кавалерийски отряд, който до вечерта (4 януари) излязъл на рекогносцировка (разузнаване) вън от града, а след четири дена идат същинските боеви сили: пехотата и артилерията.” В тези изключително ценни редове се съдържа и истината за освобождението на Артаклари, че руските войски дошли в селото по Иванов ден  т.е. 7 януари 1878 година. Посрещнати по стар славянски обичай с хляб и сол,  драгуните на майор Кардашевски, които покрай разузнавателната си задача прочистили района от вилнеещите турски шайки. През Артаклари преминал и 23 – ти Донски казашки полк с командир полковник Николай Яковлевич Бакланов, който надвечер се установил в град Ямбол.

След освобождението на България от турско робство Артакларе остава в Източна Румелия. Мечтата за съединението между Княжество България и Източна Румелия живее във всички българи и намира горещи привърженици и сред артакларското  население. Почти всяко събитие в Сливен – „центъра на българското национално движение”, както го нарича К. Иречек, артакларци следят с подчертан интерес, защото засяга въжделенията им за обединяване на българския народ. Създаването на Централен народен комитет в Сливен – 16.05.1880 година – укрепва още повече вярата в бъдещата обединителна акция. Артакларското население живее с вълненията на тези паметни дни, когато в областта се изгражда въстаническа мрежа по подобие на организацията от времето преди 1877 година. Общи цели и задачи го свързват и с току що образуваното Артакларско общинско управление в селото, начело на което е поставен Георги Христов. Предвид на предстоящите задачи – административни, стопански, военни и т.н. – още през 1881 година Сливенският  департамент се заема с възстановяването на шосето Сливен – Ямбол и Артакларския мост на р.Тунджа. Макар да липсват повече документи за този период, със сигурност може да се говори, че артакларските селяни вземат активно участие във възстановителните работи, защото са жизнено заинтересувани от нормалното функциониране от пътя и моста. С доброволен труд те настилат с камъни и пясък отсечката от моста до центъра на  селото. У тях бликат нови патриотични чувства когато в Сливенската дружина /6-а полева батарея/ са повикани да служат първите тридесетина войници, които са изпратени тържествено от населението на селото. С не по – малко въодушевление то наблюдава военно участие на Сливенската и  Ямболската дружина, които на 01.09.1882 година участват в „сражение” до моста. Дори официозът на Сливенския департамент – в.”Съветник”, не пропуска да отбележи с гордост маневрата на двете български дружини:  ”Те се сражаваха до Артакларския мост на р.Тунджа. Маневрата стана под надзора на Негово превъзходителство генерал Стрекер. Резултатите от сражението не са още известни.” През времето докато се формира общинската власт в селото, докато утихнат изблиците на радост от дейността на първия Артакларски кмет, от възстановяването на моста, от първите военни маневри на българските дружини и т.н., турското село Гючме, разположено в района на 5-те могили и влизащо в състава на Артакларската община заедно с с. Демирджилий, неудържимо се изселва в Турция, оставяйки почти на безценица обширни площи земя. Няколко предприемчиви артакларци и най – вече замогналите се Йордан Пенчев и Слав Демирев стават собственици на големи площи земя от по 300 – 500 декара. Те хвърлят поглед и на чифлика на забягналия в Турция Ахмед ага, който след образуването на областта Източна Румелия успява да се завърне в селото и да укрепи владението си.  Въведените от кмета Георги Христов и секретар – бирника Иван Михалев четали за събиране на данъците (поради липса на хартия), изострят апетита им и обединяват почти всички богати родове в съюз общинското управление. В разгара на тази борба обаче в селото идват мобилизиращите вести около съединяването на Източна Румелия с Княжество България. През септември 1885 година селото е необичайно оживено, почти във всеки дом се подготвят доброволци, които по даден сигнал ще се отправят за южната граница, за да бранят обединената родина от евентуално турско нашествие. На 7 срещу 8 септември то посреща най – тържествено „Волентирския ескадрон” на прочутия сливенски войвода Панайот Хитов. Ескадронът престоява в гостоприемните домове една нощ и на сутринта потегля за турската граница. В стройните му редици яздят 297 доброволци от Сливен и сливенските села, между които 30 души от Артаклари.

През октомври 1912г. започва Балканската война, а по – късно и Междусъюзническата в която и с.Артаклари тържествено изпраща десетки свои синове.  В боевете загиват :

1912 – 1913

  1. РЕДНИК ГЕОРГИ ДИНЕВ КОЛЕВ – ЧОРЛУ
  2. РЕДНИК ГЕОРГИ МАРИНОВ ИВАНОВ – КИСЕЛИЦА
  3. РЕДНИК ДАНЧО НЕНЧЕВ ДАНЧЕВ – ЕНИКЬОЙ
  4. РЕДНИК ДЕМИР СТАНЕВ ГАНЕВ – ОДРИН
  5. РЕДНИК ДИНЬО ТОДОРОВ – ТАРФА
  6. РЕДНИК ДИМИТЪР НЕНЧЕВ ГАНЕВ – ТАРФА
  7. РЕДНИК ДИМИТЪР СТАНЕВ ГАНЕВ – КУКУШ
  8. РЕДНИК ЖЕЧО СТЕФАНОВ ВАСИЛЕВ – ПЕТРА
  9. РЕДНИК ИВАН ВЕЛИКОВ КОСТАДИНОВ – ТАРФА
  10. РЕДНИК КОСТАДИН МАРКОВ МИНКОВ – КУКУШ
  11. РЕДНИК КРЪСТЮ РАДАНОВ – ОДРИН
  12. РЕДНИК НЕНЧО ПЕТРОВ ГЕОРГИЕВ – ОДРИН
  13. РЕДНИК НЕНЧО ПЕТРОВ НЕНЧЕВ – КУКУШ
  14. РЕДНИК НЕНЧО ДАНЕВ ИЛКОВ – КОНСТАНТ
  15. РЕДНИК НЕНЧО НАКОВ ДАНЕВ – КОНСТАНТ
  16. РЕДНИК ПЕТКО ДАНЧЕВ ХРИСТОВ – ТАРФА
  17. РЕДНИК ПЕТЪР КОНДЕВ ПЕТРОВ – ДОНАР ХИСАР
  18. ПОДОФИЦЕР СПАС РУСЕВ МОМЧЕВ – МАНДРИЦА
  19. РЕДНИК СТАНЧО АНДРЕЕВ – ШИП
  20. РЕДНИК СТАНЧО МИТЕВ КОЛЕВ – ЧЕРКЕЗ КЬОЙ
  21. РЕДНИК СЪБИ СТЕФАНОВ ДОБРЕВ – ОДРИН
  22. РЕДНИК ТАСКО ЯНКОВ СТОИЛОВ – ТАРФА
  23. РЕДНИК ХРИСТО СИМЕОНОВ ИЛИЕВ – ЩИП

Тежките загуби още повече разоряват бедните семейства. Животът става непоносим; глад, мизерия и болести изпълват всекидневието на артакларци. В края на Междусъюзническата война общинското управление се поема от  Дончо Колев Ганев. За секретар – бирник е назначен Васил Василев Динев. Но идва нова беда – избухва Първата световна война (есента на 1915г.) От селото са мобилизирани 70 души. Населението тръпне и предчувства втора национална катастрофа. От фронта долитат тревожни вести – загинали са 28 артакларски синове и бащи:

1915 – 1918

  1. РЕДНИК АНДОН Г.ДИМОВ – КАСАБОВА СКАЛА
  2. РЕДНИК АНДОН СТЕФАНОВ СТАНЧЕВ – КРУШАРЕ
  3. РЕДНИК ДИНЬО МИТЕВ КЪНЕВ – КАЙМАК ЧАЛАН
  4. РЕДНИК ДИМИТЪР СТАНЕВ ГАНЕВ – КАСАБОВА СКАЛА
  5. РЕДНИК ДИМИТЪР ДАНЕВ РАДЕВ –КАЙМАК ЧАЛАН
  6. РЕДНИК ДИМИТЪР Д. АТАНАСОВ – ДЕМИР КАПИЯ
  7. РЕДНИК ЕНЧО ПЕТРОВ МАРЧЕВ – РОПОТАМО
  8. РЕДНИК ЖЕЧО СТЕФАНОВ ЖЕЧЕВ – КАЙМАК ЧАЛАН
  9. РЕДНИК ИЛИЯ ВАСИЛЕВ КОЛЕВ – КАСАБОВА СКАЛА
  10. РЕДНИК КИРО МИТЕВ БЕЛЕЛИЕВ – СКОПИЕ
  11. РЕДНИК МИНКО ТОДОРОВ ПЕТРОВ – КАЙМАК ЧАЛАН
  12. РЕДНИК МИТЮ СТАНЕВ ГАНЕВ – ВРЪХ ПИПЕРКА
  13. РЕДНИК МИТЮ АЙРАНОВ – ДЕМИР КАПИЯ
  14. РЕДНИК МИТЮ СТОЯНОВ АЙРАНДЖИЕВ – КАЙМАК ЧАЛАН
  15. РЕДНИК МИХАИЛ ДИМИТРОВ ГАНЕВ – ДИМОВА ПОЛЯНА
  16. РЕДНИК НЕНЧО ИЛИЕВ КУРТЕВ – ВРЪХ КОВАЛ
  17. РЕДНИК ПЕТЪР ДИНЕВ КОЛЕВ – ВРЪХ КОВАЛ
  18. РЕДНИК ПЕТЪР КОЛЕВ ДИМИТРОВ – ВРЪХ КОВАЛ
  19. РЕДНИК ПАНАЙОТ ДИНЕВ КОЛЕВ – КАСАБОВА СКАЛА
  20. РЕДНИК ПЕНЮ ПЕТРОВ ПЕНЧЕВ – КАЙМАК ЧАЛАН
  21. РЕДНИК СИМЕОН СИМЕОНОВ – ЗАВОЯ НА ЧЕРНА
  22. РЕДНИК СТОЙКО СЪБЕВ – ВРЪХ ПИПЕРКА
  23. РЕДНИК СТЕФАН МИТЕВ СТОЕВ – ВРЪХ КОВАЛ
  24. РЕДНИК СЛАВ КЪНЕВ БАРЪМОВ – БИТОЛЯ
  25. РЕДНИК СЛАВ МИТЕВ ИВАНОВ – ПРИЛЕП
  26. РЕДНИК ТЕНЮ СТОЯНОВ – ДЕМИР КАПИЯ
  27. РЕДНИК ТЕНЧО КОЛЕВ МИТКОВ – КАЙМАК ЧАЛАН
  28. РЕДНИК ХРИСТО ДАНЕВ АТАНАСОВ – ВРЪХ БОРИС
  29. РЕДНИК СЮЛЕЙМАН ОСМАНОВ
  30. РЕДНИК ХАСАН ОСМАНОВ

и за съжаление това не са последните жертви дадени от Артакларци за Родината. През Втората световна война загиват:

1944 – 1945

  1. РЕДНИК ИВАН АНДОНОВ ДОБРЕВ – ДРАВА СОБОЛЧ
  2. ПОДОФИЦЕР КОСТА СТЕФАНОВ КОЛЕВ – ДРАВА СОБОЛЧ
  3. ПОДОФИЦЕР МИТЮ АТАНАСОВ НЕДЕЛЧЕВ – ДРАВА СОБОЛЧ
  4. РЕДНИК СТЕФАН ЖЕЧЕВ СТЕФАНОВ – ДРАВА СОБОЛЧ
  5. РЕДНИК ТАНЮ СТАНЕВ ГАНЧЕВ – КОВАЧ ХИЛДА

 

С указ № 7 от 23 май 1934 година с. Артаклари, както и стотици села в страната носещи турски наименования, е преименувано в с.Крушаре.

 

Това са цитати от историята на с.Крушаре – „Бащино огнище”, написана през 1982 година от Димитър Стефанов – журналист, родом от селото. Историята се подготвя за печат и предстои да бъде издадена.

Данните за направените разкопки са от Диана Димитрова – археолог, ръководител на експедиция „ТЕМП”.